Блогът на NeoArt :: Не навреме, но сега

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

04.03.2012 01:54 - Не навреме, но сега

Автор: neoart Категория: Други

Прочетен: 1642 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 04.03.2012 02:16

Вятърът така жулеше лицето ми с хилядите си прашинки, които носеше със себе си, че не беше ясно шкурка ако бе дали нямаше да е по мила с мене. Сълзите ми течаха водоравно. Право в бакембардите ми отиваха. Крачех напред сам и самотен. Не знам дали това бе израз на безсилието ми или просто се бях изгубил. Вървях право срещу вятъра.Натам бях тръгнал. Към мястото където се раждаха вихрушките и внезапните пориви. Където се раждаха бурите и ураганите. Където всичко изчезва, за да се появи неканено и неочаквано на място далечно и, може би, спокойно. Не знам къде отивах. Знам, че не исках да се връщам към това, което никога няма да го има. Не исках да си спомням. Болеше ме при всяко вдишване. При издишване ме болеше два пъти повече, защото ме беше и страх, че няма да има следващо вдишванеи ням ада мога да стигна до края. А сълзите ми продължаваха да течат хоризонталано. Вървях и не мислех. Може би по-скоро бягах. Не, едва ли човек може да бяга ако ходи бавно и приведен със свити от умора, мъка и безсилие рамене. Не, не бягах. Просто се опитвах да се върна там, където някога, много отдавна съм бил. Там където, все още няма спомени. Там където има само майчина нежност и бащина сигурност. В първите години на детството. Измислих си вятъра. Но ако се замислим за хоризонталния ход на сълзите, то това ще е истина, само ако се изправя. Защото сега лежах безмълвен и ридаещ в мрака. Лежах по гръб и не можех да заспя. . . Да. Измислих си вятъра. Но пък тогава, без измисления вятър, как сълзите биха се стичали хоризонтално? Може би, ако много силно се затичам. Правилно е да се каже да тичам БЪРЗО, а не силно. Останал ми е от детството този израз. Може би тогава сълзите ми ще потекат хоризонтално. Ще опитат да намерят бели нишки в бакембардите ми, но уви! Нямам сребро в косите си. Но ще намерят прокарани пътеки от пръстите на една жена. Рошила косите ми с най-нежните ръце и с помисли от най-любящото сърце. Тези пътеки се опитвам да запазя от детството си още. Крих ги под подстрижката си „Нула номер” от казармата. Крих ги в късата си подстрижка по време на бизнесменските си опити. После в буйните си къдрици, които стигаха чак до кръста ми на шоумен. Крия ги и сега във все по-редките ми спомени от миналото, които някои все още наричат „прекрасна коса”. Крия ги и понякога се питам дали баща ми оплешивя поради същите причини. Не. Не е така. Той загуби къдриците си още около тридесет и петата си година. А аз все още мога да се похваля със средно статистически добра коса. Но искам да го попитам:”Татко, колко пъти си измисля вятър, за да скрие сълзите ти? За да скрие мъката ти от чужди погледи, които не биха разбрали причината за сълзите ти. Татко, колко време продължава това? Кога ще спре да ме стиска за гърлото, а после за сърцето, а после пак за гърлото тази безумна мъка? Тази непресъхваща обич към мама? Може ли изобщо да ми мине?” Прости ми, татко! Прости ми, мамо! Трябваше по-рано да ви поискам прошка. Тогава, когато можеше да ми я дадете лично. Сега ми простете, че тъгувам за вас. Знам, че до като не се успокоят живите мъртвите нямат покой на небето. Но вие ме обичате и ще ми простите безпокойството, което ви създавам с това, че ви обичам! С това, че ви помня! С това, че разказвам за вас с обич на всички, които искат да чуят за вас. За това, че ми липсвате! За това, че и сега, въпреки, че сте някъде там при звездите, търся упора във вас! Простете ми!

Нагоре