Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моите мисли за живота, който живея
Автор: neoart Категория: Изкуство
Прочетен: 565869 Постинги: 100 Коментари: 487
Постинги в блога от Април, 2009 г.
Цветята на мама Стерилен мраморен под. Хромиран парапет. Тълпа. Лица, изпълнени с надежда. Разговори, прекъсвани от погледи преливащи от очакване. . . Слънцето поглежда през високите прозорци и остъкления таван и създава причудливи слънчеви зайчета и сенки. Хората си говорят на малки групички. Тук таме по двама, тук таме по тримаи повече. . . Разговарят тихо и гледат към вратата. Голяма и синя. Отваряща се само от вътре. Или пък може би отвън? Всъщност зависи от гледната точка. Тези, които идват към нас и преминават през вратата вероятно излизат от някъде. Ние, чакащите ги във фоайето, май мислим че те влизат при нас. . . Кой знае. . . Едно е сигурно – няма значение как ще го наречем! На това място хора и съдби се преплитат за минути и часове. Забързани се срещаме и тръгваме към себе си. Почти никой не забелязва другия. Всеки е вперил взор в плексигласовата плоскост на вратата и. . . чака. Там в групата посрещачи стои и една жена на около седемдесет и пет години. Облечена по пенсионерска мода –тъмно синя жилетка, наситено кафява пола, дебел плетен чорапогащник и бежови обувки с равна подметка. Преметнала през рамо черна дамска чанта в която вероятно има само едно портмоне с десет – двадесет лева, лична карта и ключове от мястото, където пази миналото си. До нея левент момък на около четиридесет години. Гледа жадно към вратата и от време на време споделя по някоя дума с жената. Усмихват се и пак се обръщат към очакването. . . Жената се е подготвила за тази среща. Била е на фризьор. Тоест, подстригала се е късо като осмокласник. Косите и, с цвят на мрамор, стоят странно. Нито сресани, нито рошави. Сивите нишки в косата и и придават благородство и колорит. Висока около сто петдесет и пет сантиметра, слаба, плахо свила се до парапета стои в своите си надежда и очакване. Кожата и силно набръчкана от времето не трепва. Само ръката и, тази с цветята, се тресе в тремол диктуван от вътрешни непонятни импулси, стискайки здраво стрък здравец. Леко повяхнал като нея самата, но все още много дъхав и зелен. Стои и чака. А самолета закъснява. Закъсняват и много други неща. .. Но важното сега е да срещне своята си надежда и своето очакване! Тогава ще се успокои. Може би. . . Никой не знае вече колко време чака. Вратата се отваря и тълпата онемява. Кратък миг, в който всеки е в прединфарктно състояние. От някъде се чува леко подвикване. Плаха надежда, свенлива радост. Излезлият се оглежда. Усмихва се широко и се запътва към щастливите посрещачи. Поглъщат го жадни за прегръдки ръце. А цветятата все така се тресат в ръката на старата жена. Тресат се и отброяват миговете надежда и очакване. Дълги месеци, които са пред своя край. Вратата все по-често се отваря и все повече хора срещат своите очаквания. Някои бутат големи колички с тежки куфари. Други са само с малка чанта. Но всички са на края на пътуването. Всички са тук. Един два букета в шарени цветове и пъстри опаковки. Хора с всякакъв цвят на кожата, език и външен вид. Делови бизнес партньори, братя, сестри, приятели. . . А ръката стиска онзи стрък здравец и продължава да отчита в неравен ритъм времето на очакване. Очите на жената търсят. Мъжът до нея, извисил се над тълпата, също гледа жадно впил поглед във вратата. А вратата вече зее отворена и бълва забързани пътници към посрещачите. Какъв ли е този самолет, от който се изсипват толкова много човешки съдби? Тогава се случи нещо. Жената сякаш се подмлади с двадесет или тридесет години. Цялат се разтрепери. От поредната група, преминала през вратата се отделя някой. Тръгва към нея. Оставя количката без да се съобразява на кой ще пречи. Протяга ръце и прегръща старата жена. Направо през парапета. Поема цветята. И дори намира време да ги помирише, преди левента също да го прегърне. И преди останалите пристигащи да го отнесат към изхода. Сякаш времето е спряло. Аз толкова исках да видя кой ще посреща старата жена, а всъщност нищо не видях. Само едни очи. И радтостта в тях. Но не помня мъжки или женски, стари или млади. . . Но помня, че видях цветята.  Стрък зелен здравец, който уханно ме върна на едно друго място. Стрък надежда. Китка обич. Здравеца от двора, който всеки от моето семейство получава, когато тръгва на път или се завръща от някъде. Усетих аромата. Опитах се да видя, но очите ми бяха пълни със сълзи. Това бяха моите цветя. Тези от детството ми. И тези от настоящето ми. И надявам се тези от бъдещето. Цветята на надеждата и вярата. Цветята на моите най-мили хора. Цветята на моя дом. Цветята на мама. . .
Категория: Изкуство
Прочетен: 1905 Коментари: 5 Гласове: 0
Последна промяна: 22.04.2009 10:41
Търсене

За този блог
Автор: neoart
Категория: Изкуство
Прочетен: 565869
Постинги: 100
Коментари: 487
Гласове: 314
Календар
«  Април, 2009  >>
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930