Къде си

На мама

 

Реки изплаках, но няма да се върне.

Душата и, обаче, от тука никак не е тръгвала.

Но как душата да прегърна,

Когато моята душа лежи повехнала?

 

Опитах всичко – и с добро и с лошо.

Рушвет предложих – себе си да дам.

Но Господ взима теб и не признава нищо,

Което не е писано и няма го във Неговия план.

 

Опитвам се напред да крача и мъката си да стопя.

Опора търся в работа и във добри сърца. . .

Но нямам сили. Падам. Чувствам, че горя. . .

Къде си, мамо? Търся те във всички срещнати лица!

Животът е странно място. Колко ли още ще останем тук?

Само погледнете как се борим за да останем. А всички и от всякъде ни казват, че животът СЛЕД смъртта е истинският и прекрасният, и невероятният, и неповторимият ЖИВОТ! ХА! И сигурно са прави, защото никой не се е върнал да ни каже какво е Там. А и как да се върне? Ами ако са му направили предложение, на което не може да откаже? Ето ви едно.

Представете си , че сте от хората, които цял живот ( б. а. Тук във живият живот, преди СМЪРТТА ) вие сте били човек с, да го наречем, афинитет към живота с главно „Ж”. Тоест, бохема от най-чист вид, и сте се стремял да постигнете идеала си – жени и вино – вино и жени. От време на време култура и разговори на ниво над средното в страната в часовете около новините и филма. Е, тогава ако ви предложат в живота след СМЪРТТА да имате всичко това, което искате – защо да се връщате? Кому и какво да показвате, казвате и доказвате?

Ето и друг сценарий – вие сте тъкачка –многомашинничка. Прибирате се вечер. Почти не чувате от постоянният шум на становете, които тъчат, тъчат, тъчат и нищо не зависи от вас. Просто ако някоя нишка се скъса – връзвате я отново и пак, и пак, и пак. . . После минавате през супермаркета и пазарувате за вечеря. Взимате и бутилката ракия, която мъжа ви трябва да изпие днес. Прибирате се. Той гледа телевизора. Ако е от вида „Говоря с главният герой и четящия спортните новини – моля, не ме закачай!”, то тогава вероятно няма и да ви забележи. Ако ви забележи, ще е заради новата бутилка ракия и нужното количество салата за нея. Детето ви/децата ви, учат в стаята си. Всъщност само така изглежда. Чатят с някой от класа или пък педофил. На кой му пука. . . Вие влизате в кухнята и преди дори да имате време да си спомните онези времена, когато кухнята е била място пълно с ЖИВОТ, вече сте хванала ножа и режете салатата. Първо нея. После ще притоплите вечерята, а след вечеря ще готвите за утре. Така и така, вечер няма парагвайски сериали. А турските са тъпи. Не са като едно времешните. . .

Е, след така описаният ваш Живот, ако се пренесете на онова място, за което всеки ни казва, че е по-добро, но никой все още не е бил там от убеждаващите ни, и ако там някой, де да знам кой, Дедо Господ, Ангел, Дявол, Св. Петър или някой друг техен колега, ви предложи мечтаният от вас живот – обич, нежност, ходене на фризьор в гаража до вас, кафе с комшийките, купуване веднъж месечно на нещо САМО ЗА ВАС. . . Е ще се върнете ли да ни кажете колко е хубаво там? Ами ако мъжа ви, преобразил се в маша на тукашният живот, ви сграбчи и ви задържи тук за още десет или двадесет години? Ще издържите ли на това напрежение?

Ега го и живота, а?  Но май е по-добре да си живеем живота и да не мислим много за после, защото никой не се е върнал да ни каже какво е ПОСЛЕ! Ами ако е „Голямата прекарвация”?

Животът е странно място. Колко ли още ще останем тук? И защо ли. . .

 

 

В началото бе словото!




Това прекрасно момче държи първата книга на своя баща и гордо я показва на аудитория в Дома на киното вчера, 22.02.2011г. Не само той е горд. Горд е и самия татко - режисьора Съни Сънински. След купища пречки, за пореден път Съни показа, че за него "НЕ!" не е отговор. След продължително писане на сценарий за филм и свършване на парите за кино в България, неговият филмов проект се проваля. Но това не е повод да се предаде човекът, който създаде и въведе у нас понятието "Образователен театър". Нито пък човекът, който направи повече от десет постановки у нас и почти толкова в чужбина. Нито пък човекът, който с голия си ентусиазъм зарази и правителство, и президент, и кметството на гр. София с проекта "България на длан". И ето го сега със своя филм за четене "Високо под земята". Изправен гордо, Съни ни разказва през какво е минал за да бъде факт първият у нас филм за четене. Да, добре чухте! Отново имаме понятие, което Съни Сънински въвежда на пазара за изкуство и култура у нас.







След него на сцената се появиха и критиците. Но този път това бяха хора, които се ангажираха с това да защитят тезата на Съни. Между тях бяха Тити Папазов, проф. Николай Овчаров и голямата българска актриса Татяна Лолова, която се беше подготвила и писмено за нелеката задача на критика-дилетант, както тя самата се определи.








За да покажат, че имат добра воля и да ни внушат доброто си отношение към творбата на г-н Сънински, цялата критична маса от критици се качи дружно на сцената и усмихнато представи себе си вкупом критикувайки не четящите с усмивка.





Разбира се, че не мина без подаръци от "районния кометат на културните дейци".





След това всички заедно се отправиха към фоайето на залата в Дома на киното, където авторът почерпи с по чаша вино и раздаде автографи .

















Аз, от своя страна, също съм един щастлив човек, защото всички снимки, които виждате тук, съм направил аз. Но и тези, които ще видите в книгата, когато си я купите, също са мои. А сега вижте какво запечата зоркото око на моя фотоапарат, до като Съни раздаваше автографи на почитателите си.





О, ужас! Някой се опитва да открадне подаракът на автора!!! Не се безпокойте! Идентифициран е обекта, който се опита да извърши това скверно деяние. Не само е идентифициран, но и заловен на местопрестъплението. Така че спете спокойно, моят фотоапарат пази и вас от злонамерени празнуващи!

Като всяко нещо и зимата бавно, но сигурно си отива. Скоро и денят ще стане дълъг, ще сменим отново часовниците с час. . . Но какъв е смисъла да ни има в сезона на зимата, ако не можем поне за малко да му се насладим. Да, знам, че е студено, мокро, понякога и кално, друг път заледено и опасно. . . Но какво по-хубаво от ефирно реещи се снежинки, засмени детски лица , зачервени от бързане да се пуснат още веднаж по баира с шейната или пък снежен човек, който те гледа невъзмутимо от някоя поляна с въгленовите си очи? Нима ние не сме били деца и не сме се радвали на зимата!?
Вчера се разхождах из Южния парк и запечатах за себе си, пък и за всеки, който би искал да запази спомен от тази зима, няколко красиви, според мен, местенца с фотоапарата си. За мен е удоволствие да споделя с вас тези мигове!

Човека винаги е бил привличан от огъня. Понякога от любопитство, понякога от нужда, понякога. . . за да навреди някому. . . Но огъня остава онова тайнство, което не можем да си обясним. А и трябва ли? Нали после няма да ни е интересно с огъня, ако си го обясним!?
Изкуството да владееш огъня стои пред човека много отдавна. Той, разбира се, много се старае да стане съвършен в уменията си.
Ето какво видя фотоапарата ми в нощта на 18-ти февруари по софийските улици: ЗНАЦИ, КОИТО ОГЪНЯ МИ ОСТАВИ В КРАТЪК МИГ - МИГ НА ВЪЛШЕБСТВО, ОМАЯ И ЕКСТАЗ.

Днес, тоест, погледнато формално, вчера, аз бях на едно прекрасно място и присъствах на едно вълшебно събитие.

Приятели, аз съм щастлив, че познавам феята на словото Левена Филчева. Аз я познавам вече повече от 10 години. И знаете ли, че това ме прави горд? Сега ще ви кажа защо. Тя успя да напише текст от името на мъж и то не кой да е, а този, с който всеки от нас, мъжете, би желал да се отъждестви и всяка жена желае - Дон Жуан.

Хора, тя го погреба и възнесе на пиадестал. Приятели, тя направи така, че аз, обикновен човек с обикновени въжделения и стремления към нова пералня или нов тИлИвизор, или нова микровълнова печка, да се припозная в нещо, което ми спря дъха.

Покланям се! А на вас предлагам да посетите галерия "Снежана" на ул. " Ив. Денкоглу", № 30. Там освен, че ще се насладите на истинско и неподправено изкуство от различни жанрове, стилове и поколенния, ще имате възможността да изпиете чаша вино, да почувствате духа на съвременната бохема - забързана, объркана, превъзбудена, но тук и сега.
















Това е само малка част от емоцията, която ви чака, ако посетите моно спектакъла "Смъртта на Дон Жуан".

Автор - Левена Филчева
Режисьор: Александър Кръстев
Костюми и светлинно оформление: Весела Вълчинова
Автор на песента на Дон Жуан: Ивайло Диманов

Представено от експериментален театър "Грифон"
Изпълнява: Светозар Кнезовски - Заро

Споделено с вас от мен Мартин Кърнолски

Боса нова в черно и бяла

Красавец!




Просто се усмихвам лекичко. . .




Ти пък какво искаш?




* * *



Ами ако вдигнем и другия крак какво ще стане?




Жълтоклюно патенце.



Само това ли е?




Никой ли не ме обича?




Стигаааааааааааа!




Казах СТИГААААААААА!!!



Резбра ли ме?

Свърши ми лентата! - 1




Снимат ли ме?




Ниска гледна точка




* * *




Импресия




Свърши ми лентата! - 2




Не знам накъде да гледам вече. . .




Помисли пак!

Защо казват, че оценяваш нещо чак когато го загубиш? Явно си бил сляп преди или си мислил, че ще е вечно твое. Защо световният шампион не плаче на финалната линия, а на почетната стълбичка? Явно не може да осъзнае какво е спечелил и му трябва време.

 

Явно ни трябва време. А време няма! Лети и ни оставя да го гоним. . . И винаги ни взима по нещо. Виж, ако останеш на едно място няма нищо да ти вземе, защото истината е, че всяко удоволствие се заплаща с поне малко неудоволствие! Да застигнеш времето и да си в крак с него не знам дали е удоволствие, но когато то ти вземе най-скъпото, то тогава МНОГО боли!

 

Днес безбрежното Време взе най-святото нещо, което някога съм имал - цели 42 години, но безкрайно малко. Взе човекът, който ми даде живот и ми даваше не еднократно цялата вселена за да бъда аз добре, при това с цената на всичко. Взе нещо, което никой няма шанса да избира, но ако има моя шанс да получи това, което аз получих, то тогава трябва да го брани и да се старае да го запази максимално дълго. Взе моята майка. Взе ми усмивката, надеждата и сведе главата ми. Скърши снагата ми, но преди това накара раменете ми да паднат унили и ръцете ми да не могат да си намерят място. Реки изплаках, но няма да се върне! Ревах с цяло гърло, но няма да се върне! Молих се, заплашвах, увещавах, но няма да се върне!

 

Днес е Китайската Нова Година. Силно вярвам, че това е едно ново начало. Силно вярвам, че тя е на много по-хубаво място и, че това не е краят на нашето общуване и че ще е винаги някъде около мен. Ако някога я срещна пак и успея да се върна, ще ви кажа дали е там, където се надявам, че и е мястото – в божествения рай, някъде близо до Дева Мария и вечното щастие!

 

Прости ми, мамо! Не бях добрият син, но бях обичащ син! Прости ми!

 

София

03.02.2011г.
У дома – сам и самотен!